ИСТОРИИ

В Русенска епархия 24 храма и един манастир имат за покровителка Преподобната Петка. Манастирът се намира в село Копривец, до град Бяла и е един от сравнително новите манастири в България. Построен е през 1989 г. Преданието разказва, че на това място е имало стар манастир, в който живеели сто монахини. Последните пет били изгорени живи от турците заедно с манастира. Техните имена били: Параскева, Варвара, Екатерина, Марина и Неделя. В двора на светата обител някога имало аязмо с лековита вода. На 2 март 1989 г. Доростоло-червенският епархийски съвет взема решение в село Копривец, на мястото на стар български манастир, опожарен от турците, да се построи нов и да носи името на Преподобна Петка Българска, закрилница на Светата Обител. Същата година Св. Синод на Българската православна църква одобрява решението. Манастирът е осветен на 14 октомври 1989 г. от Смоленския епископ Нестор, викарий на Доростолския и Червенски митрополит Софроний. Днес в манастира изпълняват послушание две монахини и една послушница – игуменията Варвара и сестра Параскева.

Съществуват сведения, че преди Освобождението извън крепостната стена бил издигнат малък гробищен параклис. В касовата книга на общината на 27 юни 1867 г. е вписано плащане на дюлгери в размер на 512 гроша за “вънкашната църквица”, а след няколко седмици е закупен тефтер за “новата църква”. Вероятно става дума за параклиса, построен да обслужва гробището при църквата “Св. Георги”. В протокол на църковното настоятелство при споменатата църква от 9 май 1893 г. четем:” гробището се загради и скоро ще се завърши там параклиса “, където да бъдат опявани покойниците. Не се знае, какво е станало със старата църквица, но с протокол от 13 май 1911 г. решили да се построи гробищна църква, като се пригодят килиите в гробището, защото били солидни и удобни.Постъпило предложение и за изработка на темплото/иконостаса/ от Никола Пенев – добър майстор по столарство и от Никола Въжаров – добър майстор по копаничарство. И двамата работили при мебелния търговец Пинкас. Иконостасът струвал 2000 лв. и бил изработен от”хубав и чист чамов и липов материал, лакиран с орехово лустро, за да не се боядисва”. На 25 септември 1911 г. настоятелството решило храма при гробището на храма “Св. Георги” да се назове “Св. Възнесение Господне”, за краткост наричан “Св. Спас”. Иконописецът Янко Кузманов изографисал иконите за иконостаса. Освещаването на храма е извършено от Доростолски и Червенски митрополит Василий през май или юни 1914 г. През май 1922 г. извършили ремонт на църквата. Съборили двете странични вътрешни стаички, защото били ненужни и храмът се разширил. Боядисали стените, подовете на двете стаи застлали с циментови плочи, както в храма.Пред входа поставили джамлък/остъкление/. През март 1872 г. южно от олтарната абсида бил погребан русенския революционер Ангел Кънчев. През 1947 г. за храм бил закупен архиерейски трон и две иконостасчета, изработени от Държавното столорско училище.Използван е липов материал. През ноември 1953 г. били преустановени погребенията в гробищата до храмовете “Всех Святих” и “Св. Архангел Михаил”. Погребения се извършвали само в гробищата при храм “Свети Спас”, което продължило до 1963 г. Храм “Свети Спас” бил филиал на църквата “Св. Георги” до 1964 г. Остава самостоятелен с протокол № 6 на Доростолския и Червенски епархииски съвет от 26 март с. г.

В средата на ХІХ в. необходимостта от нова църква става неотложна. Учредената през 1865 г. българската църковно-народна община възлага на майстор Генко Кънчев да изготви строителен план. От заседанието на общината, проведено на 10 декември с. г. става известно, че вече е решено храмът да бъде в новите гробища. На 27 април 1870 г. строителните документи са готови.
Първото и най-ранно документално свидетелство за възродената след Освобождението инициатива е писмото на митрополит Григорий от 1 юли 1883 г. до общината за необходимостта от построяване на параклис в гробищата на църквата “Света Троица”. Той издейства разрешение част от камъните от съборената крепостната стена да се предоставят за градежа на новата църква. Взето е решение да започне строителството през лятото на 1884 г. година, веднага “щом се одобри плана от едно второ събрание на русенските граждани”.
По същото време към църквата “Св. Троица” е изграден параклиса “Св. Александър Невски”. На 9 юли 1886 г. митрополит Григорий изпраща писмо до Търновския митрополит Климент, делегат на Светия Синод, в което обяснява, че килията, която е служила вместо църква при гробището се е саморазрушила и се налага на това място да се построи малка църква. Пет дни по-късно основите на сградата са изкопани, а на 20 юли 1886 г. е положен основният камък. В основите на църквата е вградено медно сандъче, в което е поставен актът за строителството, монети и различни по стойност гербови пощенски марки, вестници и др. Кожухарският еснаф дарява сумата 1000 лв. за изографисването на иконите и дверите, а командирът на 5-ти Дунавски полк предоставя за нуждите на строежа големи съдове за вода.
До края на 1888 г., с много трудности и при постоянен недостиг на средства, е завършен грубия градеж на църквата. На следващата 1889 г. започва изграждането на камбанарията. Заради грешки в строителството се получават пропуквания по стълбовете и се решава да се “снеме зданието на камбанарията”. На 9 май 1890 г. се приема план за помощните постройки – четири стаи, построени паралелно към южната страна на църквата и каменен тротоар.
През 1891 г. се планира довършването на камбанарията и измазването отвън на църквата и стаите, “за да може през това лято да приключи строителството, започнато преди пет години”. До 19 декември задачите са изпълнени
В 1894 г. е сключен договор за застилане на пода с “красиви правилни мраморни фигури”, на стълбището и др. довършителни работи. В кондиката на храма са упоменати даренията, направени за завършване на интериора и за служби: Спиро Стоманяков изпратил от Одеса, “металическо облачение на Светия престол”, Маруша Грънчарова през 1910 г. подарява една къща по ул.”Пощова”, през 1919 г. Панайот А. Попов – 150 акции по 100 лв. едната от Българска търговска банка в Русе, като половината от лихвите да се предават в Митрополията за възнаграждение на проповедници в църквите на християнско учение, както и три стотни от имота си, Иванка Станева – две къщи по ул. “Сапунова”, с дворно място 250 кв. м с четири стаи и антре, епископ Нил Добрев Изворов и Васил Спиридонов – по един голям полилей, Петранка Трифонова – малък иконостас с икони, Тодорица Йорданова Тевекелиева – кандилник и пр. Храмът е завършен и осветен през 1898 г. Същата година умира митрополит Григорий, посветил последните години от живота си на съграждането на църквата “Всех Святых”. Тялото му е положено в притвора й.
Вътрешното оформление на църквите “Света Троица” и “Всех Святых” се извършва през 30-те г. след ръкополагането през 1927 г. в Доростоло-Червенската епархия на митрополит Михаил. Той поема инициативата за събиране на пари и възлагането на известни и утвърдени специалисти вътрешното оформление на двата храма. Предпочетеният от русенци художник е ученикът на Ив. Мърквичка проф. Стефан Иванов. Големият майстор-рисувач изписва 11-те икони на “Всех Святых”. Декоративната работа е довършена от проф. Хараламби Тачев и окончателно приета на 19 август 1939 г. На 27 февруари същата година настоятелството сключва договор със скулптора и резбаря Методи Балалчев. Авторът на декоративните елементи на пластичната украса на фасадата на Народния театър “Иван Вазов”, параклиса на Духовната академия и др., изработва иконостаса и архиерейския трон, два певника с по два трона и два малки подвижни иконостаса. Неговата работата е приета на 18 юни 1940 г. Последният ремонт на църквата е извършен през 1952 г. Църковното настоятелство решава красивите мраморни плочи на пода да се заменят с паркет. На 25 октомври 1964 г. митрополит Софроний отслужва последната Света Литургия в храма “Всех Святых” и обявява на християните, че в тази църква повече няма да се извършва богослужение, понеже се преотстъпва на ГНС-Русе да се използва като Пантеон. На 12 януари 1965 г. храмът е предаден на градския съвет, след като предварително е демонтиран и пренесен в “Света Троица” целият му инвентар. На 16 април 1975 г. са преместени и костите на погребаните в храма трима Доростоло-Червенски митрополити Григорий, Василий и Михаил и положени в притвора на църквата “Света Троица”. На 26 октомври същата година по нареждане на ГНС църквата е съборена и по сметката на църковното настоятелството постъпват 64 008 лв. Това е цената на усилията на трима достойни и уважавани Доростоло-Червенски митрополити, които 56 години с много енергия и любов, търпение и постоянство събират средства за съграждането, обзавеждането и зографисването на гробищния храм “Всех Святых”. В тази сума са включени, разбира се, и даренията на поколения русенски граждани. Храмът “Всех Святых” е разрушен 24 години след като е завършен окончателно.

В красива долина, недалеч от с. Сяново, Тутраканско, се намира Сяновският девически манастир. Старо предание разказва, че в този район се е намирал град наречен Паскаля, от който е останало името на местността “Паскалъка”. До града е имало три манастира: “Св. Марина”, “Св. Никола” и “Св. Мина”. Съдбата им е неясна, но се предполага, че са опожарени от турците при падането под робство. И днес при обработването на земята се намират каменни плочи, човешки кости и хоросанови отломъци. През 1911 г. водата от аязмото блика отново и започват да прииждат от всякъде християни поклонници. Новината за извора се разнесла бързо и извора е каптиран. През 1943 г. за енорийски свещеник на с. Сяново е назначен новоръкоположения свещеник Димитър Мирчев Петков. През същата година той, заедно с още двама свещеници отслужил водосвет на извора и се измил с лековитата вода. Станало чудо – ревматизма, от който страдал, бил излекуван. Отец Димитър решил да възстанови манастира. Начинанието било благословено от Доростоло-Червенския митрополит Михаил на 16. 10. 1944 г. Бил основан комитет с председател и касиер свещ. Димитър Петков и членове Трифон Сабански и Иван Мокрев. С даренията на християните, посещаващи всекидневно аязмото, през 1944-45 г. е построен параклис, в средата на който е извора. Трите стаи за поклонници са построени с дарението на Донка Хлебарова от с. Нова Черна. Назначен бил пазач от с. Стамболово, който пристигнал в манастира с парализирани дясна ръка и крак, но след седмица, при ежедневно измиване с водата от извора оздравял напълно, след което не пожелал възнаграждение. На храмовия празник – 30. 07. 1945 г., деня на св. Марина /стар стил/, била отслужена св. Литургия от свещеници от съседните села и други епархии. Събрали се около 5000 поклонници. Постъпилите дарения от “имена”, “водосвети”, “молитви” и от продажбата на кърпи, грижливо се записвали в приходната книга, за издръжка на манастира. Около 1950 г. в манастира постъпила монахиня Текла /в мире Капка стоева Иванова/. Тя се грижела за свещеното място и посрещала ежедневно поклонниците. За съжаление се случило нещастие. В регистъра за починалите на с. Нова Черна, срещу нейното име е записано: “похитена и безчестена от злосторна ръка”. Тя е погребана на 11. 10. 1960 г. в манастира. Опелото извършил отец Христо Христов. След нея за кратко време изпълнявала послушание друга монахиня. За манастира настъпили трудни години. Околийския лекар от Тутракан, често правел проверка по сигнали, че мястото не е манастир, а лечебница. От направените проверки се оказало, че се спазва хигиена край извора, в храма и религиозното вярване да се пие вода “за здраве”, не може да се забрани. Злонамерени хора заплашвали поклонниците, че посещават манастира и правят дарения. Заплашвали, че манастира е построен без знание на държавната власт и, че е нелегален. Наплашени, християните започнали да се отдръпват и да не посещават манастира. Пазача напуснал. Светата обител започнала да се разрушава. Иманяри започнали да търсят скрити съкровища. Но както казва една поговорка: “святое место пусто не бывает”. През 1991 г. възниква идеята за възстановяване на манастира. Бил разкрит извора, над който издигнали параклис. Била построена и малка сграда. Всяка година на храмовия празник – 17.07. – Св. вмчца Марина, се стичат множество богомолци от близо и далеч.

 

НЕБЕСНИТЕ ПОКРОВИТЕЛИ НА БАЛКАНИТЕ – ПО ПЪТЯ НА МОЩИТЕ НА СВ. ПЕТКА

Почитта към светци и мъченици има многовековна традиция както сред българския, така и сред православните балкански народи. Ведно с общохристиянските светци те отдават почит и на синовете и дъщерите от своя род, просияли като светци или получили венеца на мъченичеството.
В тяхна чест са писани похвали и жития. Жанрът на житията се появява със зараждането на християнската религия. Първите му форми са т.н. „мартирии” /от гр. мартис = свидетел/, т.е. кратки свидетелства в писмена форма за хора, пострадали при гоненията срещу християните /II – IV век/ изложени според съдебни протоколи на съдилищата на някои области в Римската империя и според свидетелски показания. След Никейския събор / 325г./ християнството е признато за държавна религия, култът към светиите става общозадължителен, а четенето на възпоменания за загинали мъченици – дълг на църковната община. Жития се пишат и четата навсякъде, където християнството се налага като религия.
В религията на православните народи житийният жанр е изключително популярен. Създаденият общохристиянски фонд от житийни творби обслужва всички народи в сферата на византийското православие и се преплита с култовата обредност, характерна за тях. Светци като влмч. Георги, влмч. Димитър, Теодор Тирон, Йоан Кръстител, мчца. Параскева –Петка и т.н. имат определена „народна” функция в културата на средновековна България и православните й съседи. Същевременно, на фона на общохристиянската литература, всеки народ създава агиографски персонаж – отражение на неговите духовни търсения и на историческата му съдба.
Още през X век традиционният тип отшелническо житие се обогатява чрез един български герой. За основателя на българското подвижничество св. Иван Рилски през втората половина на X век е възникнало житие, но тази творба не е достигнала до нас.
Периодът на византийското робство е беден откъм агиографски произведения. Замира книжовната работа в средищата, които са съхранявали кирило – методиевските традиции. Липсва държавен и административен център с богати манастири и скриптории. Липсва и самостоятелна църква, която да излъчва от своята среда светци или да вдъхновява канонизирането на такива. В тежките условия на византийско владичество най- пригодни за книжовна работа си остават манастирите. В Рилския манастир се поддържа активно почитта към св. Иван Рилски.
През XI – XII век в Западна България се утвърждават още три имена на отшелници – основатели на обители – Гавраил Лесновки, Прохор Пщински и Йоаким Осоговски/Сарандапорски/. Предполага се, че за всеки един от тях са били написани жития, но те не са се запазили.
Българската агиография през XIII – XIV век се създава в обстановка на постепенно възраждане, а по-късно и на общ литературен подем. Издигането на новата столица Търново поставя на преден план въпроса за нейния авторитет както в държавно, така и в културно отношение. Прославата на Търново не само като престолнина, но и като избран от Бога и от Бога пазен град става основна тема на изкуството. За утвърждаване на авторитета на Търново спомага и борбата за самостоятелна църква. Тази борба преминава през различни фази, разрешава се само от части чрез униатската политика на цар Калоян и завършва успешно едва през 1235г. с възстановяването на българската патриаршия.
В тази политическа обстановка българските владетели укрепват своя авторитет и чрез пренасяне мощите на местни балкански светци в столицата. Не е случаен фактът, че една от първите грижи на цар Асен I, след като укрепва успешно възродената България, е да пренесе мощите на св. Иван Рилски в Търново /1195г./ и да утвърди култа му по цялата българска земя. Както е известно, цар Калоян ознаменува блестящите си победи, като иззема от Тракия и Македония мощите на местните светци – епископ Иларион Мъгленски, преподобната Филотея, Поливотския епископ Йоан, Михаил от Потука / М.Воин/. На свой ред, цар Иван Асен II обявява преподобната Параскева – Петка, чието тяло нарежда да пренесат в Търново, за своя закрилница и закрилница на престолния град.
След нашествието на османците на Балканите през XIV век, не само българите, но и останалите балкански християнски народи падат под неописуемо тежко робство, продължило няколко века. Историческата съдба на българите от това време е тясно свързана със съдбата на останалите народи от Европейския Югоизток. Развитието на балканските народи протичало при сходни обстоятелства, обусловени от общите закономерности на османската феодална система.
Религиозният фанатизъм на мюсюлманите, нерядко превръщан в официална политика, изключително много затруднявал живота на българите. Чрез открит терор или прикрита принуда, османците откъсвали и обезлюдявали немалка част от българската народност.

Чрез различни форми, като се започне от кръвния данък и се стигне до насилственото помюсюлманчване на цели села, множество българи били или потурчени, или помюсюлманчени. В резултат на този продължителен процес народността ни претърпяла дълбока и с трайни последици ерозия, числено намаляла, понесла трудно преодолими удари върху най-чувствителните си страни – в народностното си самочувствие, в светогледа си и общественото си поведение.
Лишена от организиращите и опазващите я фактори – самостоятелна държава и църква, българската народност намерила други опори за съхраняването и изявяването си. Между тях безспорно е ролята на православието, представлявано от православната църква. Чрез многобройното православно духовенство, чрез църкви, манастири и чрез съсредоточения в тях духовен и културен живот, българския народ опазил съзнанието си за верска, а оттам и народностно обособена общност, чужда на господстващата народност, свързана с исляма.
В тези времена на робство, безправие и унижения, християнската вяра е обединителната нишка между балканските православни християнски народи. Не случайно както поробителите, така и европейските пътешественици наричат „гръко-православни” всички тези православни, без разлика на народност. Затова рязка граница в почитта на светците не е била правена, не може да се прави и сега.
Сходната съдба на поробените балкански народи се отразявала и в сходни прояви в духовния им живот. Християнската традиция играела първостепенна роля и в съхраняването и продължаването на литературата и изкуството, а оттам и за опазване на народността.
Съпротивата срещу османските поробители по време на нашествието, а и по-късно – през първото столетие на робството, не намира по-значителен отзвук в литературата. Книжнината е поела много силен и разгромяващ удар, за да възстанови бързо репертоара си и да откликне на новите исторически условия. Сблъсъкът с мюсюлманския фанатизъм и жестокост се налага като централна тема на литературата едва през XVI век.
Историята на българския и другите християнски балкански народи убедително свидетелства, че Църквата, чрез своята всестранна дейност е запазила от асимилаторските похвати на завоевателя целостта и националното им самосъзнание.

В нито една друга област на живота православните християнски народи на Балканите не са показали такава твърдост, упоритост, последователност и жертвоготовност, както в областта на вярата през цялото време на тежкото робство. Вярата – това е бил най-здравият двигател на националните движения, непоколебимият капитал по време на неуспехи и притеснения, неугасимият фар, който е осветявал пътя към загубената свобода.
Така, онези, които удържали под натиска на поробителя, ставали не само изповедници и пазители, но и носители на националното самосъзнание и на верската принадлежност. В този период са отбелязани епохи на безмерен героизъм, на национално пробуждане и жертвена готовност за вяра и род. И колкото една епоха е била по-тъмна, по-тежка, толкова тя е била по-богата на святост. Затова те са били не само духовни светилници, просияли в святост, но са станали и народни крепители, национални будители, възрожденци. Те са били учители, водачи, пазители и най-вече
ПОКРОВИТЕЛИ НА БАЛКАНСКИТЕ ПРАВОСЛАВНИ НАРОДИ.
Брошура
лице
гръб

ПРОЛОЖНО ЖИТИЕ НА СВ.СВ. КОНСТАНТИН –КИРИЛ И МЕТОДИЙ
Този прочее блажен и преподобен наш отец Методий, архиепископ на Горна Морава, е брат на преподобния Кирил Философ, първият учител на славянските книги, който е родом солунянин.

Този Методий бе със своя брат при сарацините и хазарите, учейки ги с него на православната вяра. Като преминаха през всички преждеспоменати земи и обучиха ученици от Моравия, и ги взеха, те отидоха в Рим. А римляните нарекоха делото на двамата свято и апостолско и ръкоположиха славянските ученици за презвитери. Блаженият Кирил почина съвсем скоро. Андриан (?), римският папа, ръкоположи и блажения Методий за архиепископ на престола на апостол Андроник в Панонската област. Там, докато поучаваше, той претърпя много напасти и пакости от франкските презвитери, противящи се на правата вяра според пустословието на Григорий Диалог.
Докато пребиваваше в Моравската земя, Методий преведе всички 60 книги на Стария и Новия завет от гръцки на славянски в третия индикт на 6393 година/885г./, при княз Светополк; гръцкият зар беше Василий, а на българите – княз, даден от Бога, Борис, а крал немски – Людовик.
И той, като научи своите ученици на православната вяра и предрече за своята смърт три дни по-рано, почина в Господа с мир. А тялото му лежи във Великата моравска църква от лявата страна, в стената зад олтара на света Богородица. Предал душа в ръцете на Бога, той прие царството небесно. С молитвите им – Христе, спаси душите ни.

ПРОЛОЖНО ЖИТИЕ НА СВЕТИ ИВАН РИЛСКИ ОТ СТИШНИЯ ПРОЛОГ
Светият и преподобен наш отец Иван, великият сред постниците, беше прочее от пределите на славния Средецки град, от селото, наричано Скрино, в царуването на христолюбивия български цар Петър и на гръцкия Константин Диоген. Той имаше благочестиви и не твърде богати родители от българското племе. Когато родителите му си отидоха от живота, този, възлюбил от крехка възраст добродетелта, раздаде целия останал му бащин дял на нищите и слабите, а той самият, като прие монашески образ, излезе от своето Отечество, без да носи нещо друго върху тялото си освен една риза. И възлезе на някаква висока и пустинна планина и тук се подвизаваше в добродетел, хранейки се с дива растителност.
Не след дълго по дяволско внушение го нападнаха разбойници и като го биха много, изгониха го от там. А той, излязъл от тази планина, засели се в Рилската пустиня. И тук се подвиза с непоклатим подвиг и, влязъл в кухо дърво, живееше в пост и в молитва, и в сълзи, непрестанно молейки Бога. От растенията вземаше само колкото за телесна нужда и образ човешки не видя, но пребиваваше с дивите зверове. Понеже Бог видя великото му търпение, заповяда пред онова място да израсте сланутък – с него блаженият се хранеше дълго време.
Той пък бе видян от някакви овчари и чрез тях бе разгласен навсякъде. И мнозина прибягваха към него, носейки своите болни. И след като те, с молитвите на светеца, получеха здраве, отиваха си. Славата на преподобния се разнесе по цялата онази земя и мнозина възревнуваха добродетелното житие на светеца и пожелаха с него да живеят. И направиха църква в близката пещера, и построиха манастир: преподобният им беше началник и пастир. А той, пасейки добре стадото си, достигнал дълбока старост, прие в мир края на живота, пресели се при нестареещото блаженство. И бе погребан тук от своите ученици.

И след дълго време той се яви на своите ученици и заповяда да пренесат мощите му Средечкия град. Те, щом откриха гроба и видяха тялото на преподобния цяло, не досегнато от разложение и изпускащо благовоние, прославиха Бога и така с почест го пренесоха с Средец и го положиха в църквата на светия апостол Лука. По-късно бе създадена прекрасна църква на негово име.И в нея положиха преподобния, който извършва дивни и преславни изцеления.
И като измина много дълго време, угърският крал настъпи с голяма победа, дойде, та пороби гръцката земя и достигна чак до Средец, и взе ковчега на преподобния с тялото му: защото и самият крал бе чувал за чудесата на преподобния. И заповяда с голяма почест да занесат ковчега в неговата страна и да го положат честно в църквата на града, наречен Остригом.
След като светецът бе положен там, той не преставаше да прави чудеса и знамения целебни. От многото, малко да разкажем! Когато прочее за него чу Острогомския архиепископ, че преподобният е велик пред Бога и прославен чрез чудеса по всички страни, не вярваше, но говореше” „Аз не зная този да е споменат в древните писания!” И не искаше да иде и да му се поклони. И внезапно получи немота на езика. Разбрал, че по тази причина му се случило да онемее, затича се бързо към ковчега на преподобния, коленичи пред него, целувайки го и молейки прошка. А божият угодник скоро го чу у на часа развърза свързаното и пак му даде да говори ясно. А той, получил изцеление, на всички изповядваше с плач своето прегрешение спрямо светеца, славейки Бога и величаейки преподобния. На И много други чудеса направи светецът в угърската земя. Когато кралят видя всичко това, удивен от преславните чудеса на светеца, а повече – понеже беше обхванат от голям ужас, като украси ковчега на светеца със сребро и злато и целуна нозете му, с велика почит пак го изпрати в Средец. И така бе положен в светата си църква в 6695 година, индикт пети (1187г).
След като измина малко време, когато Бог благоволи да възвиси падналата скиния и да обнови българската власт, разрушена от гръцкото насилие, и когато въздигна българското царство при христолюбивия цар Асен, чието име в светото кръщение е Йоан, той, царят прочее, в началото на своето царуване обнови и укрепи срутените български градове. И вървеше, покорявайки области и превземайки градове. И като дойде в Средец и го покори, и видя светия преподобен отец, и чу преславните неща за него, и се поклони на светия му ковчег, и целуна пречестните му мощи, заповяда на свещения патриарх Василий, а също и на клира, който е с него, да вземат всеславния ковчег и с голяма почит да го пренесат пред него до царския град Търнов.
И определи 300 избрани войни, за да съпроводят светеца. И така патриарх Василий и всички, които бяха с него с радост поеха пътя и с веселие вървяха, славейки Бога и напътствувани от молитвите на светеца. С тях вървяха и монасите от светия му манастир – игуменът Йоаникий и с него богобоязливите иноци.
А самият благочестив цар Йоан побърза да стигне по-рано в царския град, та да заповяда да се строи църква в град Трапезица за полагане на светеца. И щом разбра, че патриарх Василийй с хората около него, се е приближил, царят излезе сам да го посрещне при Окоп и с него всички боляри, и знатни, и цялото множество люде, радващи се телесно и веселещи се духом. И като го видяха, поклониха се на мощите на преподобния отец и се възрадваха с неизказана радост.
Ковчегът на преподобния остана в Окоп 7 дни, докато църквата беше направена. А когато беше завършена, те пренесоха и положиха с голяма почест светеца и осветиха благолепно църквата в 1195г. И до днес чудотворното тяло излива даром вечнолеещ се извор на изцеление. Слепи прочее, идващи с вяра, получават просветление, сакатите се оправят, немите бързо и благозвучно беседват, недъгавите от слабост се преобразяват към сила, бесните оздравяват и всички, обзети от всякаква болест, притекли се, получават здраве.
Но, о пречестна главо, изпълнена с благодатта на Светия Дух, жилище на Спасителя и Отца, ти който стоиш пред престола на Царя на всички и открито се наслаждаваш на светлината на единосъщната Троица и херувимски възгласяш заедно с ангелите трисвятата песен, понеже имаш велико и безмерно дръзновение, моли се на всемилостивия Владика да спаси твоите сънародници, единородния ти български народ, и помогни на нашия властен цар, и покори всички противящи се врагове под нозете му.
Непорочна вярата пази!
Градовете наши утвърди!
Целия свят умири!
От глад и пагуба ни избави!
От нападения на иноземци ни съхрани!
Старостта утеши, младите напъти
Безумните умъдри!
Вдовиците пожали!
Сираците закрили!
Младенците отхрани!
И всичките си люде запази от всички напасти и в деня на Страшния съд ги избави от лявата чат и ги сподоби чрез молитвите си (да бъдат) с десните овци, та да чуят блажения онзи глас на владиката Христос: „Елате благословени на моя баща, наследете приготвеното за вас царство от началото на света”, понеже Нему подобава слава, чест и власт в безконечните векове, амин!

КРАТКО ЖИТИЕ НА ПРЕПОДОБНА ФИЛОТЕЯ – ТЪРНОВСКА
Преподобната Филотея се родила във византийския град Поливот, южна Тракия. Тя била плод на продължителните молитви на своите бездетни родители. Получила добро за тогавашното време образование и достигнала вече пълнолетие, тя била омъжена, против волята си, но успяла да склони мъжа си да живеят целомъдрено. Подир известно време мъжът й умрял. Тогава тя се заселила на острова всред близкото езеро, където си построила килия и се подвизавала сама в пост, непрестанна молитва, всенощни бдения, сълзи и безмълвие. За тази й ревност и любов Бог й дарувал благодатта на чудотворната молитва и мъдростта да поучава. При нея дохождали духовни лица и много народ да чуят нейните благочестиви съвети и да получат изцеление по нейните молитви. От прекомерното въздържание тя съвсем отслабнала, предвидела своята смърт и се представила на 7 декември (годините на смъртта и векът на живота й са неизвестни). Светите й мощи се оказали нетленни и извършвали множество чудеса.
В началото на XIII век те били тържествено пренесени от Поливот в Търново през времето на българския цар Калоян. Тук те останали около 200 години. След падането на България под османско иго ги взели сърбите, а от сърбите – румънците. Сега те се намират в град Арджеш. Житието на преподобната Филотея, което е запазено до сега, е съставено от св.Евтимиий, патриарх Търновски. Пренасянето на мощите й от Търново във Видин описал съвременникът на патриарх Евтимий, видинския митрополит Йоасаф.

ПРОЛОЖНО ЖИТИЕ НА ПЕТКА ТЪРНОСВКА
Проложното житие на Св. Петка Търновска възниква в Търново през 13 век, вероятно наскоро след 1235г. Първата му част е превод от гръцки и завършва с пренасянето на мощите на преподобната в църквата „Св. Апостоли” в Каликратия. Втората част – разказът за пренасяне на мощите в Търново, е оригинална българска добавка, плод на родолюбивите настроения в българската престолнина в последното десетилетие от царуването на Иван Асен II. Най-ранният препис от Проложното житие на Св. Петка, запазен в България, е поместен в ръкопис No 73 от сбирката на БАН, същия, в който се намира и Проложното житие на св. Иван Рилски (срв. Опис на славянските ръкописи, стр. 139). Преписът от житието на Св. Петка в този ръкопис е поместен на л.76б – 77б.
Житието на Св. Петка от Патриарх Евтимий е най-поетичната негова творба, великолепен образец на житийно- панегиричния стил, в който агиографското повествование се подчинява на риторичния блясък и на изящното, ритмизирано слово.
При това Житието, изцяло изпод перото на последния български патриарх, е единственото пространно житие за отшелницата, познато на всички славянски православни народи.Под една или друга форма то служи за източник на по-късни гръцки, румънски, български и сръбски произведения, посветени на тази популярна светица.
Митрополит Григорий Цамблак допълва житието, написано от Св.Патриарх Евтимий, с разказ за пренасяне на мощите във Видин и Белград. В руски, сръбски, влашки и молдовски ръкописи се срещат различни прояви на почитта към Св. Петка Търновска – в сборници със слова и жития се помества Житието на Петка Търновска, писано от Патриарх Евтимий, с допълнението на Григорий Цамблак.
Определено през първата четвърт на 13 век почитта към Св. Петка Епиватска е била твърде голяма в Тракия, защото след Клокотнишката битка на цар Иван Асен II една от най-ценните придобивки, обогатили престолния град Търново, са били нейните свети мощи. Летописен разказ, открит от Стефан Кожухаров, ни запознава с историческите обстоятелства, при които е станало пренасянето на мощите, и дава данни за първите произведения в нейна чест, пренесени и преведени в българската престолнина. Според Стефан Кожухаров, по времето на цар Иван Асен II са преведени: проложното житие и риторичното житие на дякон Василик, както и службата за преподобната (срв. Стара българска литература, 3 исторически съчинения, с. 81-82; с.366).
Паметта на Св. Петка след падането на българската държава под османско владичество не заглъхва, тъй като нейните свети мощи не са унищожени, а се пренасят първо във Видин, след това в Белград, в Цариград, почитта към нея се разпространява все по-широко. Боляринът Лупу пренася мощите на Св. Петка от Цариград в град Яш (Румъния) – столицата на Молдова през 1641г. Той построява големия храм в Яш „Св. Трисветители” (1637-1639) и поставя мощите на светицата, които престояват там 242 години, след което през 1883г. са пренесени в митрополитската църква на град Яш, където се намират и днес.
Всеки, който се е поклонил пред нетленните й св. Мощи е усетил дълбоко в себе си дъха на богослова й. Вярва и тачи подвига й с чиста и нежна любов и признателност, защото общество и народи, които имат над себе си живи светилници като преподобната Параскева – Петка, не могат да загинат и при най-тежка и превратна съдба.
Паметта на Св. Петка Търновска се празнува на 14 октомври. На този ден светата Църква пее: „Ублажаваме те преподобна майко Параскево, и почитаме твоята свята памет, ти, която се молиш и застъпваш за нас пред Христа, нашия Бог!”

Тази света и преподобна Параскева беше от селото, наричано Епиват, от град Каликратия, дъщеря на благоверни родители, нито обилно богати, ни властници, нито пък страдащи от бедност.
И когато достигнала пълнолетие, и реши твърдо, и възревнува на ангелския живот, остави родители и приятели, и всички, що са в света, и последва Христа. Окрилена от добродетели, тя влезе в пустинята и пребиваваше там, възлюбила безмълвния живот, така да се каже, наистина ангелски, измъчвайки тялото си с пост и бдение. В пустинята тя не виждаше ядене и пиене, но храна и ястие й бяха сълзите и непрестанните молитви. Като прекарваше така целия си живот, и се просвети от добродетелите в тази страна, и живя доблестно, с ум и съзнание съединени, и свързани, и намиращи се винаги високо, тя не пожела да се приобщи към никого от земните, но пребиваваше цялата устремена към Бога, вървяща по неравен и труден път.
Щом предусети своята кончина, оставя пустинята и отива в Цариград. След като обходи След като обходи всички свети места и остана за кратко там, стигна и до своята Каликратия и тук предаде блажения си дух в ръцете на живия Бог; и прие почестите на небесния венец.
Случи се в това време (някакъв) моряк. След като боледуваше от тежка болест и умря, да бъде погребан около (една) кула. И понеже от гроба там излизаше смрад, никой не можеше да мине по оня път. Тъй като там имаше стълпник, той бе принуден да излезе от кулата и да погребе по-дълбоко оня труп, та миризмата да не излиза от дълбокото. А други хора чуха, взеха трупа от пътя и го погребаха близо до тялото на светицата. Щом видяха нейното тяло цяло, запазено от само себе си, и съвършено, и здраво, те се чудеха. След това се размислиха, че ако това тяло би било свято, Бог би го разкрил чрез чудеса и си отидоха, оставяйки го на същото място.
И ето, един от тях на име Георги видя такъв сън, дивен и ужасяващ: някаква царица, седяща на престол, и множество от съновници, които я обкръжават. Когато той ги видя, веднага бе обхванат от страх и падна ничком. Един от онези светли мъже го взе за ръка, вдигна го и му каза: „Човече, не се ли боиш от Бога, понеже това тяло е свято? И как тялото, разложено и смърдящо, погребахте с това тяло на божията Параскева?” (Каза му и светата): „Но иди сега бързо и извести всички да ме избавят от толкова силна смрад! Ако не направиш това, знай наистина, че чрез огън от Бога ще изгорите и ще загинете. Защото и аз съм човек и моето отечество е Епиват.”
В същата нощ и една жена на име Евтимия видя същото видение. И на сутринта и двамата съобщиха на всички. Когато всички чуха това, взеха свещи и се стекоха над тялото на светицата. И извадиха тялото, та го положиха в ковчег; и като го пренесоха, положиха го в църквата на Светите апостоли, където излива изцеления и до ден днешен – бесните получават лек, слепите – проглеждане, хромите – прохождане и обхванатите от всякакви различни недъзи получават целба.
А великият цар Иван Асен, син на великия и стар цар Асен, чу за чудесата на светицата и, възжелал с желание, пожела да пренесе тялото на светицата в своята земя. Защото тогава франките владееха Цариград и плащаха данъци на Иван Асен. Той пък не поискал ни сребро, ни скъпоценен камък, но като се вдигна трудолюбиво, пренесе светото тяло в своя славен Царевград Търнов. И го посрещнаха с патриарха и с целия клир и с народа; и със свещи и кадила и с всякаква почест я положиха в царската църква. Нека с нейните молитви да ни сподоби Господ със своето царство. Амин!

ЖИТИЕ НА СВ. САВА – АРХИЕПИСКОП СРЪБСКИ
Свети Сава бил син на основателя на самостоятелната сръбска държава – великия жупан Стефан Неманя, в монашество с името Симеон, прославен от Църквата като свят покровител на Сърбия. Той живял през дванадесетото столетие и успял да обедини голяма част от сръбските земи и да им осигури политическа независимост. Синът му Сава станал създател на независимата сръбска църква.
Сава бил най-малкият от децата на Стефан Неманя и съпругата му Анна. Родителите имали вече няколко деца, но се обърнали към Господ с молитва да им дарува още един син, който да насади благочестието в отечеството им и да го прослави. Те дали обет, след това, до смъртта си да пребивават в чистота. Молитвата им била чута: родил им се син, когото в светото кръщение нарекли Растко, или Растислав, като че предвиждайки възрастването в духовна слава както на сина си, така и на скъпото си отечество.
След като Растко завършил обучението си, родителите му дали област, в която да живее сам със слугите си и да се развлича с лов и други забави, както подобава на знатните юноши.
Момъкът напуснал родителския дом. Но светските забави не го привличали. Привличал го пътят Господен – отричането от света и търсенето на Царството Небесно и неговата правда. Той страстно желаел да срещне човек, който да му разкаже за всичко, което би искал да знае за подвижниците в Света гора. И Бог му пратил един монах от руския манастир „Свети Пантелеймон” на Атон, който удовлетворил желанието му. Чутото от руския странник напълно съответствало на намеренията и желанията на благочестивия юноша. Още 17 годишен той дал обет на Бога да остави света и да се подвизава в Атон.
Благополучно пристигнал в Атон и се заселил в руския Пантелеймонов манастир, чийто монах му разказал за светогорското подвижничество. Растко отдавна вече бил решил, въпреки всички препятствия, да приеме пострижение и да остане в Атон. Сам отишъл в светия олтар, произнесъл монашеските обети и преоблечен излязъл вън от храма. Заедно с един монах той се качил в кулата и без да губи време, приел пострижение с името Сава и се облякъл в монашески дрехи.
Получил покана за празника Благовещение на Пресветата Богородица във Ватопедския манастир, монах Сава бил толкова поразен от всичко видяно и чуто, че пожелал да остане във Ватопедската обител. Молбата му била уважена.
Светият често пътешествал из Света гора, за да види светите обители, да се помоли в тях, да се срещне с велики подвижници и да получи духовно назидание от беседата с тях.
Със средствата, получени от благочестивите му родители, св. Сава започнал да устрои и украсява храмовете във Ватопедската обител.
Мисълта да привлече в Атон своя благочестив баща Стефан Неманя не оставяла св. Сава. Написал на родителите си красноречиво послание и баща му, който отдавна обмислял да се откаже от светската власт и приеме монашество, след като се посъветвал с благочестивата си съпруга Анна, извикал сина си Стефан и в присъствието на сановници от цялата държава, му поверил властта над Сърбия. Дал монашески обет и под името Симеон, приел пострижение от ръцете на сръбския епископ Калиник в своята „задушбина” – построения от него манастир Студеница. Съпругата му Анна последвала неговия пример, също приела пострижение и се заселила в един женски манастир.
Царственият монах Симеон започнал подвижническия си път в манастира Студеница, навиквайки на общежителните правила и изпълнявайки първите послушания. Тръгвайки по-късно към Света гора, дарил на Ватопедската обител много дарове, където трябвало да се засели и където го очаквал синът му Сава. Трогателна и чудна била срещата на двамата монаси от царски род. Свети Сава се грижел за баща си, не оставял ежедневните монашески подвизи и развивал широка благотворителна и строителна дейност.
Поради неотложни ангажименти на игумена на Ватопедския манастир, монах Сава заминал вместо него в Константинопол при императора по неотложни манастирски дела. В Константинопол император Алексей, на когото Стефан Неманя се падал сват, го приел благосклонно. Удовлетворил всички ходатайства на Ватопедския манастир. Св. Сава използвал случая и се обърнал към императора с лична молба – да отстъпи на него и баща му един неголям запустял манастир, на име Хилендар. Императорът охотно дал съгласието си и го утвърдил с грамота. След като великолепно обновили и украсили всички здания в Хилендарския манастир, царствените монаси преминали от Ватопед в Хилендар и започнали да се подвизават тук.
За да се закрепи Хилендарският манастир като владение на Сърбия и занапред, той бил предаден във владения на великия сръбски жупан Стефан, най –големият син на Симеон и брат на св. Сава, като наследствено владение на сръбските царе. Така благополучно се осъществили заветните желания на баща и син за сръбски манастир в Света гора.
Междувременно дошло време престарелият Симеон да напусне този свят. След тържественото опело, тялото било положено в мраморен гроб в Хилендарската църква на Пресвета Богородица. Преди кончината си, старецът завещал на сина си след време да пренесе останките му в Сърбия.
На един от помените за стареца Симеон, по време на великото славословие на утренята, в храма се разнесло необикновено благоухание. Тогава видели, че изсъхналите кости на стареца Симеон изпускат благовонно миро в мраморния гроб. Много болни получили изцеление, като се помазвали с мирото и докосвали гроба. Съборът на атонските монаси причислил новия чудотворец към лика на светиите и постановил неговата памет да се празнува заедно със св. Симеон Богоприемец.
След дълги увещания свети Сава бил убеден от протът на Света гора –Дометий и приел ръкоположение първо за дякон, а след това и за иерей. След известно време в Солун получил и архимандритско звание.
Мощите на св, Симеон били пренесени от св. Сава в Сърбия и поставени в манастира Студеница. След време св. Сава се завърнал отново в Атон. На празника Успение на Пресвета Богородица през 1222г. вселенският патриарх Герман, в присъствието на императора и велможи, ръкоположил св. Сава за сръбски архиепископ.
Подготвен за своето високо служение, той тръгнал към отечеството си. След като било решено седалище на сръбската архиепископска катедра да бъде манастирът Жича, свети Сава се преместил тук. Разделил сръбските владения на 12 епархии и поставил за епископи най-достойните си ученици. Благословил и удостоил с кралско достойнство своя брат – сръбския жупан Стефан. По-късно посетил светата земя, поклонил се на гроба Господен и обиколил местата, прославени с живота и смъртта на нашия Спасител. След кратък отдих тръгнал повторно по светите места. На връщане от Константинопол свети Сава отишъл в Месемврия, а оттам се отправил в българската столица Търново при своя сват, българския цар Иван Асен. Там светецът тежко се разболял и разбрал,че наближава кончината му.
Той повикал своите ученици и спътници и им дал предсмъртни разпореждания.
Свети Сава бил тържествено погребан от българския патриарх Йоаким в храм „Свети четиридесет мъченици” в Търново. След няколко години неговият приемник, сръбският архиепископ Арсений и крал Владислав решили да пренесат праха на покойния първи сръбски архиепископ в отечеството. Отворили гроба и намерили тялото му нетленно.
Когато шествието със светите мощи наближило пределите на Сърбия, архиепископ Арсенйй, епископите и останалото духовенство, както и много обикновени хора излезли насреща, пеейки духовни песни. Нетленното тяло било поставено в специално направен гроб в манастира Милешево. Скоро след това, по внушение на самия светец, мощите били извадени от земята, сложили ги в дървен саркофаг и ги поставили в голямата църква на манастира.
Свети Сава извършил много благодеяния и за отделни хора, и най-вече за своето отечество Сърбия, като укрепил вярата и благочестието, създал църковна иерархия. Своите завети той оставил в много писмени трудове. И неговите съвременници, и всички следващи поколения – не само сърбите, а и всички православни – са почитали и почитат този светец, велик благодетел и покровител на сръбската земя и на цялото православие.

ЖИТИЕ НА СВЕТИ КРАЛ СТЕФАН МИЛУТИН
В своето историческо минало сръбският народ е бил верен на православието. Сръбските владетели били известни със своята набожност. Ревностно покровителствували сръбската православна църква. Всички по-важни държавни събития получавали църковно благословение. Особено набожен се показал св. Крал Стефан Милутин. При него Сърбия се разширила на юг. Разширил се диоцезът на сръбската архиепископия.
Стефан Милутин се възцарил в 1275г и царувал 42 години. Той полагал големи грижи за издигането и благосъстоянието на сръбската църква. По строителство на храмове и пожертвователност за православната църква, той надминал всички свои предшественици.
В Хилендарския манастир в Света гора построил голям и красив храм, също кула с храм за защита на манастира от пиратски нападения. Подарил на светата обител воденици.
След една победа на сръбски и византийски войски над турците в Мала Азия, той построил църкви в Йерусалим, Цариград и Солун, страноприемница в Йерусалим за поклонниците славяни.
Той покрил също и своята страна с църкви и манастири, от които най-хубави били Грачаница до Прищина и Банският манастир „Св.Стефан”. Той изпълнил едно дадено обещание – колкото години царува, толкова църкви да построи. Щедри дарения получили от него и манастирите в Македония.
Римокатолическата църква употребила много усилия да спечели чрез уния на своя страна крал Милутин, но не успяла. За голямата привързаност на Милутин към сръбската православна църква говори и фактът, че през време на борбата между него и брат му Драготин, който искал да го свали от престола и да възкачи сина си Владислав, Милутин намерил подкрепа само в църквата, която помирила двамата братя.
Помагайки щедро на манастирите, крал Милутин желаел те да бъдат огнища на духовна просвета.
В него време архиепископския престол често овдовявал. Той се грижел да бъдат поставяни изпитани лица за архиепископи и епископи. Изборите падали главно измежду отличилите се игумени на Хилендарския манастир.
Крал Стефан Милутин починал на 30 октомври 1317г. Бил погребан в Банския манастир. Сръбската православна църква го причислила към лика на светиите заради неговата изключителна благотворителност и святост. След Косовската битка, станала в 1389г., мощите му били пренесени от Банския манастир в близкото рударско село Тренча. Към 1460г, пък били пренесени от Тренча в София – тогава седалище на румелийския бейлер – бей. И днес те се пазят благоговейно в софийската църква „Света Неделя” дълго време наричана от софиянци „Св.Крал”. По стар обичай Софийската митрополия всяка година чества паметта на св. Стефан Милутин на 30 октомври.

ЖИТИЕ НА СВЕТИ ДИМИТРИЙ БАСАРБОВСКИ
Преподобни Димитрий Басарбовски се родил в село Басарбово, което се намира близо до Русе. Преподобният Паисий Хилендарски в своята „Славянобългарска история” сочи 1685г. навярно като година на смъртта му.
Според св. Паисий, той бил цивилно лице. Живеейки просто в малка колиба до една река, той прекарал целия си живот сам. Със светия си живот угодил на Бога, На същото място умрял и там бил погребан. По-късно Бог открил на някои човеци неговите мощи. Последните били пренесени в село Басарбово, Русенско. Край тях ставали изцеления. Така с простото си житие, св. Димитрий просиял всред българския народ. Бог го прославил посмъртно с много чудеса.
Според румънския синаксар, той бил селски пастир на животни. Бил с чувствителна съвест. Имал страх Божи. Веднъж, като изкарвал животните на полето, от невнимание стъпкал едно птиче гнездо с малките птиченца. Този случаи така му подействал, че за наказание три години ни зиме, ни лете не обул виновния крак.
Друго предание говори, че бил женен, но без деца. Подир смъртта на жена си постъпил в пещерния манастир до родното си село. Там бил постриган за монах. Подвизавал се усърдно. Възпитавал в себе си всички възвишени добродетели на истински монах. Предвидял смъртта си. Излязъл от манастира, легнал между два камъка на брега на близката река Лом и там предал на Господ душата си.
Подир някое време паднал пороен дъжд. Водата свлякла тия два камъка заедно със светите мощи на преподобния в реката. Мощите лежала известно време във водата. Преподобни Димитрий се явил на една бесновата девица от дело Басарбово и й казал, че ще я излекува от болестта й, щом като извади мощите му от реката. Мощите били извадени и положени в селската църква. Бесновата девица била излекувана. Такова благодатно изцеление получавали и много други болни от различни болести. В 1774г., когато бушувала една от руско – турските войни, руският генерал Перът Салтиков наредил мощите на преподобния Димитрий да бъдат отнесени в Русия. Букурещкия българин Димитър Поклонник, който служел за преводач при генерала, го помолил да ги остави в Букурещ като обезщетение срещу загубите на румънския народ във войната. Генералът се съгласил. От тогава тези свети мощи почиват в Букурещ, в църквата „Три светители”.

ЖИТИЕ НА ПРЕПОДОБНИ РОМИЛ БДИНСКИ
Родното място на преподобния Ромил е бил град Бдин (Видин). Майка му била българка, а баща му – грък. При св. Кръщение бил наречен Руско. Заможността на родителите и неговата даровитост, му дали възможност да получи добро образование, с което възхищавал всички около себе си. Когато пораснал, родителите му поискали да го задомят, но той избягал тайно от тях в столицата Търново, и в манастира „Св. Богородица Пътеводителка” бил постриган за монах с името Роман. Неговото безпрекословно послушание и благоговеенето му пред Бога, неговото мъдро смирение и любов към всички и най-вече към болните били известни на всички братя в търновската „Св. Гора” и в местността „Устие”, обитавани от множество монаси, та всички започнали да го наричат „Калороман” по гръцки или „Добрият Роман” – по български. Той чул, че великият подвижник на благодатното безмълвия (исихазъм) и богосъзерцание св. Григорий Синаит, преминал да живее на българска земя в местността „Парория” (на границата между България и Византия). Роман оставил всичко и дошъл тук, където бил приет добре и обучаван във високите добродетели на истинския духовен живот: получил дара на постоянната молитва, на постоянното вдъхновение, на постоянните покайни сълзи, на боговдъхновеното поучение.
Турските нашествия, разбойническите нападения, смъртта на св. Григирий Синиат, го заставили да се завърне във вътрешността на България, но жаждата за парорийското усамотение и безмълвия го върнали отново в Парория, където приел велика монашеска схима с името Ромил. После той заминал с ученика си Григорий, който написва житието му, за Атонската Света Гора, където в местността Мелания се подвизавал много време и събрал монашеско братство. След злополучната за християните битка с турците при река Марица през 1371г., свети Ромил, като мнозина други, бил принуден да напусне Атон, да се пресели с учениците си в Авлона, близо да Драч, а оттам в Раваница, Сърбия, в манастира „Св. Възнесение”, където скоро и починал на 16 януари 1375г.
Георги Миков